Според Майкъл Сандел, професор от Харвардския университет: „Диалогът, който отсъства в съвременната политика, е за ролята на пазара и дълбочината на неговото проникване в живота ни. Дали искаме пазарна икономика или пазарно общество? Каква роля трябва да играе пазарът в обществения живот и нашите взаимоотношения? Как може да решим кои стоки може да се купуват и продават и кои трябва да бъдат управлявани от извънпазарна стойност?“. Всъщност в съвременния контекст това, което пита проф. Майкъл Сандел, е до каква степен наднационалното срастване на пазарите, придобиването от тяхна страна на глобален капацитет за влияние върху националната политика и икономиката на отделните държави, лишава обществото от най-важните постижения на демокрацията, а именно държавност, която се характеризира от структури, подсигуряващи нейния социален интегритет – основата на имунната система на държавността. Която се създава и поддържа от политиката, ориентирана към благото на народа, загриженост за бедността и намаляване на неравенството. Идеята на проф. Майкъл Сандел е не само напълно уместна. Социалната реалност в т. нар. „западни демокрации“, с малки изключения в известна степен тук-там из Северна Европа, свири като с йерехонска тръба, че дискусията за ролята на пазара и неговото проникване в живота ни е крайно наложителна. Това, което не изяснява проф. Майкъл Сандел, е между кого ще се води дискусионния диалог. Дали единствено между онова малцинство от сегментите на обществото, което постъпателно, но същевременно агресивно и неотклонно полага усилия за глобалната финализация на своята всепроникваща власт, или в дискусията ще взимат участие и гражданите, които не са облагодетелствани от нея за разлика от нейните протагонисти. Всъщност става въпрос за модела за управление на държавата. Като присъединим и средствата за масова информация – т. нар. „четвърта власт“, към трите обикновено дискутирани области на властприлагане: законодателната, изпълнителната и съдебната, то нека разгледаме възможните състояния на тези четири различни форми на изяви на власт. Първият вариант за упражняване на законодателната власт е когато народът безусловно е единствения законодател. Когато народът е суверен, това значи, че единствено той има неотменимото право на законодателна инициатива и решения. Следователно народният суверенитет съществува само там, където гражданите, като част от тялото на суверена, сами предлагат закони и провеждат плебисцити, на които ги одобряват или отхвърлят. Всъщност каква е разликата между понятията „плебисцит“ и „референдум“? Терминът „плебисцит“ произхожда от древнолатинските думи „plebs“ – „народната маса” и „scitum“ – „определение, постановление, решение“. Посредством плебисцитите в древния Рим свободните граждани (към тях не са спадали жените и робите), са взимали задължителни решения за държавното управление, т. е. решения от последна инстанция, които не подлежат на одобрение от което и да е друга държавно институция, преди да бъдат приложени в практиката. Не така стоят нещата с правилата за провежданите понастоящем референдум у нас. Самият термин произлиза от новолатинската дума „re-fero“ – „извличам“, „докладвам“. Но както е ясно, след като мнението бъде „извлечено“, то може да бъде захвърлено в кошчето за боклук на Историята, а пък „докладът“ да прашясва в чекмеджето на бездействието. Но първоначално, за да бъде ограничено полето за действие на прякото законодателно волеизлияние на българския суверен, се е погрижил Законът за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГ) в своя член 9, ал. 2. В нея са изброени толкова много въпроси от държавното управление, забранени за волеизявление от страна на суверена, че по-уместно би било да бъдат указани въпросите, по които гражданите могат да ... докладват своето мнение. На кого ли? На своите началници, които в момента са узурпирали де факто безконтролно властта. Понеже, освен че по маса въпроси от първостепенна държавна важност, на суверена са му клъцнати правата да взима решения, то са поставени и още препятствия срещу възможността референдумът да се превърне в плебисцит, т. е. решението му да е задължително. Първо, броят на гласувалите по време на референдума е необходимо да надвишава сумарно гласоподавателите на последните състояли се преди това избори за Народно събрание. И второ, има още една мина, за която конституционалистите, като принадлежащи към резервоара за кадрово захранване на управляващите малцинства (спрямо общия брой на всички граждани), съвсем не надигат глас за правно обоснован протест – обстоятелството, че въпросът трябва така да бъде формулиран, че да представлява предложение за одобрение (или отхвърляне) на напълно дефиниран закон. В противен случай мината избухва и народната воля бива разкъсана на парчета. Второто възможно състояние на законодателното устройство е когато народът предостави законодателната власт под условие другиму, и то само за определен период от време, през което не се отказва от правото си на законодателна инициатива и решения и може пряко или косвено да контролира работата на законодателния орган чрез прилагането на вето. Този вариант за държавно управление през целия т. нар. „преход“ след 10 ноември 1989 г. българското пълнолетно население гледа през крив макарон. Третият, катастрофалният за духовните и материалните интереси на народа, вариант е, когато той – суверенът, прехвърли законодателната власт за определен период от време, през който той е лишен от законодателната инициатива (според неписаната конституция, а не според примерния писан основен закон) и същевременно се е отказал от контрол. Тогава настъпва най-рисковият – и както показва историята, – трагичен период за суверена, т. е. за народа, защото е поверил другиму властта безконтролно и неограничено. И най-важното – невъзвръщаемо, докато не изтече съответният мандат. Това от своя страна води до агресивна узурпация на властта през периода, през който законодателният орган, който се явява (по смисъла на суверенитета на народа), инструмент на суверена за осъществяване на държавното управление, бива превърнат в подменен суверен. А пък истинският суверен е низложен до позицията на обект на командарене и ...репресии, ако не слушка. Какви са вариантите за упражняването на изпълнителната власт? Когато суверенът не упражнява пряко изпълнителната власт, то следва тя да бъде назначавана пряко от него. Това става, когато тези лица, които ще упражняват изпълнителната власт, се избират пряко от суверена, а състоянието на държавната администрация се извършва въз основа на писмени правила, определени от суверена, като пак само той има правото да ги променя, както и да „ремонтира“ изпълнителната власт, когато пожелае. Съдебната власт пък е необходимо да отговаря на изключително важното условие да е неутрална, т. е. да е лишена от пристрастия. Когато суверенитетът е безусловен, суверенът правораздава сам. Другата възможна ситуация е когато суверенът поверява правораздаването на някой друг или дава право някому да съставя съдебната власт, т. е. да назначава съдии, които да отсъждат от името на суверена. Тогава има два варианта: суверенът има право да оттегля гласуваните пълномощия по определена процедура, или се е отказал и от това свое право. Тогава средностатистическият шанс обикновеният гражданин да получи справедливост в храма на Темида става по-малък от уцелването на джакпотовите числа в тотото. Какъв е Summa summarum, т. е. крайният извод, както са казвали древните римляни? Ефективният механизъм за противодействие на злоупотребата с власт от страна на управляващите малцинства е непрекъснатият в пространствено-времевия континуум контрол от гражданите, с потенциал за налагане на разнообразни санкции, включително отзоваване от заеманите длъжности. * – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България. Източник: Crimesbg.com
