С развалянето на времето бездомници и безделници от шахти и мазета в търсене на топлина в градския транспорт на столицата. По старо неписано правило тумбите се придвижват от спирка до спирка, без изобщо да плащат билети. Винаги крещят, влачат със себе си деца, кучета, котки, намачкани картони и стъкла за вторични суровини. Обикновено се качват от последната врата на транспортното средство. След това пространството около тях бързо се освобождава от редовните пътници, защото зловеща воня се разнася почти на всички места за сядане.
„Тази ситуация се повтаря всяка година. Паднат ли първите сериозни есенни дъждове и пуснат ли парното в транспорта, там се пълни с нередовни пътници. Глоби от тях не се събират, дори кондукторите не ги проверяват, а учтиво ги молят да слязат на следващата спирка. Обикновено го правят, но след това се качват веднага на следващия трамвай, тролей или автобус. Понякога спят на седалките, друг път са я пияни, я дрогирани и напълно неадекватни да обяснят къде отиват. Вероятно р посоката е без значение и за тях самите. Дотук нещата стоят някак си спокойно. Човек би си помислил, че изпадналите зад борда нашенци просто имат нужда от топло, което е вярно. Но е вярно и че дебнат за разсеяни пасажери, които ровят в чантите си за билети или да чекират карти.
В повечето случаи ограбените са дами, които освен дамските си чанти мъкнат и торби. Докато се крепят между седалките в посока апарата за проверка, чевръстите джебчии намират начин да преровят чантата. Сред най-разпространените номера е набързо да се отрежат дръжките й в тарапаната или да бъде прободена отстрани с малко ножче.
При опитни крадци това става за секунди. Атаката се прави преди някоя от големите софийски спирки. Пребъркват се и джобовете на якетата, където много хора все още предпочитат да носят ключове от жилищата си, кожен сет с лични документи, портфейл, диагоналка. Краде се всичко, защото има достатъчно места в София, където вещите могат да бъдат препродадени.
Тази година крадците плъзнаха с първия ноемврийски дъжд. Често това са млади жени с деца или млади влюбени двойки, които не пропускат да демонстрират силните си чувства. Докато пътниците ги гледат как се натискат, други техни авери ги преджобват. Моментът на кражба се оказва и психологически. Малко разсейване на вниманието може да ни струва поне стотачка за вадене на ключове“, разказва Йордан Димов, който известно време работел в транспорта и се нагледал на какви ли не нелицеприятни неща.
С непълнолетните крадци било изключително трудно да се комуникира. Повечето от тях били напълно неадекватни. Говорели врели-некипели, обикновено на висок глас, за да привлекат внимание и погледи. Нерядко били и агресивни. Плюели по контрольорите с големи храчки като камили, псували ги на майка, въртели глави в знак на закана и плашели, че ще ги докладват за дискриминация, понеже им искали билети за редовно пътуване, каквито те нямали, но и не били длъжни да имат.
Миналата зима на две проверяващи жени дори била извадена джобна кама. Хладното оръжие било завряно под носа на една от контрольорките, която от страх едва не колабирала, защото успяла да приседне на празна седалка. Малкият гамен, който нямал и 12 години, обяснявал, че ще й отсече главата като на пиле, ако не пусне него и приятелят му да слязат без глоба. Момчетата нямали лични карти, нито карти за градския транспорт. Казали, че не ходят на училище, защото родителите им нямали пари за закуски. Разчитали малките от рано да се оправят сами в живота и да вадят прехраната си.
Всички малолетни престъпници говорели по един и същ начин, били груби и псували. Сами се блъскали в гражданите, за да може да претарашат джобовете им. Не се извинявали за действията си, дори търсели начин да влязат в спор, за да изкарат извън нерви човека, за да стане разсеян и невнимателен.
„Съветът ми към хората е като видят струпване на дадена спирка, да не бързат да се качват, да изчакват следващия автобус, ако имат такава възможност. Добре е да избягват и пиковите часове сутрин, обед и вечер – особено между 17 и 19 часа, когато повечето работници се прибират вкъщи, а ръцете им са заети с традиционните покупки за семейството.
Нека стоят на разстояние поне 50 сантиметра от човека до тях, защото не се знае кой какъв е и какво им мисли. Всички знаем, че освен джебчии, се разхождат и хора с психически проблеми, които няма къде да се заврат на топло и ползват автобусите.
В България няма практика хората, изпаднали в немилост, да не биват допускани до обществения транспорт, както е в повечето европейски столици, където без билет и дебитна карта за плащане няма шанс да се качиш в транспортното средство, без значение дали е метро или автобус. По отношение на скитниците държавата ни е доста либерална, защото им се позволява да спят по автогари и жп гари, да се настаняват в кризисни центрове, ако желаят, защото немалка част от тях предпочитат пейките и обществените места, където няма вечерен час за прибиране, нито забрана за внасяне и употреба на алкохол“, добавя още към разказа си Йордан Димов.
Според него в София едни и същи лица се занимавали с джебчийство от край време. Този занаят се предавал през поколенията. Пределна възраст за крадци на дребно нямало, но все пак това било занаят за млади хора, които са достатъчно пъргави, за да избягат, или пък деца, които да събудят съжаление и съпричастност у органите на реда и проверяващите.
Имало хлапета, които на 15 вече се „пенсионирали“ като джебчии, защото физиономиите им били разпознаваеми. Те обаче далеч не стоели без работа, защото някаква невидима „сила“ ги командировала на работа в Западна Европа, където бизнесът продължавал с пълна пара.
Други прекарвали времето си до 40-годишна възраст в джобене, защото не намирали начин да се „преквалифицират“ в нещо друго. На тях им доставяло удоволствие да се возят на аванта, да бъдат на топло и оттам нататък, каквото Господ дал...
Източник: Уикенд
