Години наред един от най-успешните родни актьори – Владо Карамазов, не смеел да признае на глас, че мечтае за сцената. Роден и израснал в крайния квартал на София – „Надежда“, като дете звездата смятал себе си за недостоен за театралната сцена. Дори нямал представа къде е Театралната академия и я търсел н една църква на артистичната улица „Раковски“. Наложило се свещеникът да го убеждава, че това не е ВИТИЗ, а християнски храм, както и да обясни къде точно се намира училището за актьори.
Владо Карамазов не помни първите представления, които е гледал, но и до днес у него е останало усещането, което те са му оставили. Именно то го подтикнало да мечтае за сцената. Само че бил убеден, че трябва да произхожда от артистично семейство, за да бъде актьор, а единствените артисти в рода му били баба му и дядо му, които пеели хубаво и участвали в самодейни изяви. Това разказва звездата в своята биография “Мина половин живот“, която издаде наскоро.
„Започна да ме хваща срам, че мисля за това. Срам от себе си, че малко се надценявам, като си мисля, че мога да стана актьор, спомня си Владо“, чиято истинска фамилия е Александров. Псевдонимът Карамазов му е даден от режисьора Лилия Абаджиева. Като малък той играел на театър с брат си и братовчедка си. Брат му – популярният днес сладкар Иван Александров, взимал ролята на цар, братовчедката била принцеса, а бъдещият актьор влизал в образа на царски слуга.
Чак когато станал седмокласник, Владо решил да потърси Театралната академия и да попита как може да кандидатства в нея. От майка си разбрал, че се намира на централната столична улица „Г. С. Раковски“.
„Не ходех често към центъра“, връща лентата актьорът. Не знаел точно къде се намира НАТФИЗ (или ВИТИЗ, както се изразява в книгата си), но смятал, че трябва да е в някоя много красива и артистична сграда на улицата, която майка му посочила. С въображението си на седмокласник, той решил, че Академията се помещава в една от големите софийски църкви – впечатляващият храм „Св. Параскева“, намиращ се до пожарната. Момчето отишло до красивата постройка с живописни кубета, хванало клепалото на входната врата и почукало, но никой не отворил. Почукал отново, но пак нищо. След още няколко неуспешни опита Владимир започнал яростно да блъска по вратата. Накрая се появил един от свещениците, който недоумявал защо този млад мирянин блъска по портата, вместо да влезе в храма, както правят всички останали. Бъдещият актьор пък бил толкоз сигурен, че се намира в НАТФИЗ, че помислил расото за театрален костюм. Не повярвал, че се намира в църква. Наложило се отчето да му покаже вярващите, които палят свещи в храма, за да проумее какъв гаф е сътворил. Толкова се срамувал, че излъгал, че е от дълбоката провинция и някой му е казал, че именно това е ВИТИЗ.
„Ама ти ВИТИЗ ли търсиш?“, разсмял се свещеникът и го упътил да върви все направо, докато стигне.
Театралната академия всъщност е доста далеч от въпросния храм и седмокласникът ходил дълго, като тук-там спирал хората, за да ги пита дали е на прав път, понеже не искал пак да сгафи. Когато най-после стигнал целта си, бил много разочарован. Сградата му се сторила съвсем обикновена и дори невзрачна. Все пак влязъл в нея и попитал портиерката кой взима клас във въпросната година. Оказало се, че това е легендарният проф. Крикор Азарян и асистентът му Тодор Колев.
„Тодор Колев беше абсолютен любимец на моите родители, както и на мен, и на брат ми. Ходили сме да го гледаме в театъра, имахме всички негови песни и плочи, многократно сме гледали неговите филми. Само като си представих, че мога да уча при него, се изпотих и ми стана ужасно приятно“, спомня си актьорът. Бил на седмото небе, когато разбрал, че следващият им клас ще бъде приет точно след 4 години – когато завършва гимназия и ще може да кандидатства.
Само че дотогава му оставала цяла гимназия време. По онова време на мода е икономическото образование и Карамазов решава да учи в Икономическия техникум в София. Кандидатства и след седми, и след осми клас, но и двата пъти получава двойки на приемния изпит по математика и не го приемат. В крайна сметка влиза в Техникума по обществено хранене в Банкя, където се учили популярните звезди от телевизията шеф готвачи Андрей Токев и Иван Манчев. Там учи и брат му, който е истинска звезда в школото, всепризнат талант в сладкарството. Бъдещият актьор разчита да завърши покрай славната на брат си. Така и става – заради талантливия Иван учителите пишат тройки на непохватния в кухнята Владимир, който редовно моли да мие чинии или да бели картофи, тъй като друго не може да прави.
Във втори курс обаче по време на практика в тогавашния софийски хотел „Родина“ се заговаря с други ученици кой каква професия си е избрал. Когато признава, че иска да стане актьор, вместо подигравките, които очаква да чуе, получава съвет как може да се подготви за кандидат-студентските изпити. Оказва се, че едно от момичетата има приятелка, която ходи в популярната навремето детска театрална школа на Бончо Урумов. Това е Таня Пашаканова, която днес е актриса в Малък градски театър „Зад канала“. Тя го представя на своя ментор. „Бончо Урумов беше първата голяма личност в моя живот и първият ми учител по актьорство“, връща лентата Карамазов.
Как минава първата му сценична изява? Отначало много нервно, но приключва с бурни аплодисменти. За два месеца трябва да подготви текст, който да представи пред Урумов, но има проблем с ученето наизуст.
Решава да каже римуваната приказка „Работна Мацана“ от Леда Милева. Очаква, че ще му се подиграват, но публиката, включително самият Урумов, умира от смях, докато го слуша. Така тръгва кариерата му в театъра, а актьорът до ден-днешен е много силен в комедийните роли, въпреки че пред камера редовно го канят да играе в драми. Големият педагог учи възпитаниците си не само на театър, но и как да изграждат вкус
към изкуството и литературата. Благодарение на него Карамазов заобиква произведенията на Йордан Йовков и кандидатства в НАТФИЗ с монолог от неговата „Албена“.
На матурата по литература също му се пада Йовков. Младежът се е подготвил с всякакви пищови, но не и за този автор. Мислено приема, че ще има двойка, и започва да пише всичко, което е обсъждал за произведенията му със своя учител по актьорско. Когато резултатите излизат, първо търси името си при двойкаджиите, но не го открива. Прехвърля се към тройките, но се оказва, че е изкарал единствената шестица по литература в техникума не само за съответната година, но и за няколко години назад. Това го превръща в сензацията на училището.
На кандидат-студентските изпити в НАТФИЗ обаче няма такъв успех. Подшушват му да избере класа на проф. Енчо Халачев, който го искал в групата на своите студенти, но той държи на Тодор Колев. Късат го за специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“, приемат го в „Кукли“ – трети от общо пет места за прием по държавна поръчка. Със своята колежка правят опит да се преместят при проф. Азарян във втори курс, но преподавателят им по „Кукли“ отказва да подпише документ, че е съгласен. Точно когато всичко изглежда изгубено и младите хора смятат, че ще ги изключат завинаги от Академията, се сещат за проф. Надежда Сейкова, която предстои да вземе нов клас. Молят я за помощ и тя се съгласява. „По този начин се срещнах с втория много важен за мен човек“, спомня си Карамазов
Цяла година бъдещата звезда и колежката му от специалност „Кукли“ учат при професорката без документи, после се явяват на изпит и си отдъхват – получили са правото да продължат. Заради тях проф. Сейкова разваля отношенията си и с преподавателя им в специалност „Кукли“, и с ректора, и с много други хора, но никога не ги занимава с тези свои проблеми.
До днес актьорът говори за нея с благоговение и признателност. В нейния клас той се запознава с двама от най-добрите си приятели през годините – Захари Бахаров и Христо Петков, С Бахаров печелят конкурс за млади актьори в Народния театър още когато са третокурсници. Така Карамазов попада в най-престижната трупа у нас. Веднага след като се дипломира, му предлагат договор на щат там, а режисьорът проф. Иван Добчев го взима в спектакъла си „Албена“ в ролята, с която навремето е кандидатствал в Академията. По този начин актьорът осъзнава, че нищо в живота му не е случайно и че кръгът, по който върви съдбата му, винаги се затваря.
Източник: Уикенд
