Тъжно, но факт – днес все по-рядко се споменава името на една от най-пъстрите личности в родното кино, театър и телевизия в продължение на четири десетилетия – Пепа Николова. Разкрепостена и свободолюбива, талантлива и недооценена, зарязвана от мъжете и винаги във фокуса на публичната суматоха, тя си отива през есента на 2006 г., малко преди да отпразнува 60-ия си юбилей. Едва ли има по-подходяща дата да си тръгне – издъхва на 22 септември – Денят на независимостта.
До последно Пепа Николова се чувства употребена в нашенското късогледо и хлевоусто общество, в което всяка самотна жена и майка трябва да се превърне в мъж, ако иска да оцелее и да се погрижи за бъдещето на детето си. „Когато разчиташ само на себе си и нямаш никой зад гърба си, си длъжен да умееш абсолютно всичко. Вече няма нещо, което да ми се опре – улавям се, че много мога, а това малко ме плаши. В живота ми е сладко и горчиво, но ако не минеш през страданието, няма да усетиш сладостта на победата“, споделя Пепа Николова. А пред приятелки признава: „В този живот като че ли от малка все съм страдала. Обаче си го харесвам точно такъв”.
Изкуството я влече от малка – първата й сцена е празен басейн в махалата, първите й зрители – лелките от съседните къщи, първите й хонорари са в натура: получава бонбони и ябълки за изпълненията си. Впечатляващо музикална е – из родното й Харманли говорят, че е наследила прекрасния си глас от леля, починала млада, едва на 18. Когато усети бунтарството да пъпли по вените й, извисява гърло за македонски песни - дядовците й са бежанци от откраднатите български земи из Балканите.
След като изкласява гимназията в Харманли, кандидатства в Естрадната школа към радиото и телевизията – приемат я от раз и от място, както разказва самата тя. Иска да е певица, хал хабер си няма да се прави на актриса. Но попада в полезрението на режисьора Вили Цанков, който преподава на бъдещите поп звезди, и той я кани в Младежкия театър.
Любопитно е приятелството между екзотичната провинциалистка и интелектуалеца с три дипломи и завидно потекло. По това време Вили Цанков е прясно разделен с жена си Мария, която се омъжва за Стефан Данаилов. Из Младежкия, естествено, веднага плъзват слухове, че Пепа му е любовница, но в тях няма нищо вярно.
Вили Цанков просто се опитва да раздвижи конюнктурната скука в репертоара на трупата и пледира за назначаването на интересни млади хора. „Тя е нешлифован диамант”, казва за нея ерудитът.
В Младежкия Пепа партнира на Петър Слабаков, който също като Вили Цанков, е пристигнал в София след разгрома на реформаторите в Бургаския театър. За да го гледат преди снимките на бъдещия им филм „Понеделник сутрин“ в Младежкия идват Ирина Акташева и Христо Писков. А в пиесата „Преди всичко любов” – единствения драматургичен опит на поета Дамян Дамянов, в романтична бяла рокля за минути прехвърча и прелестната Пепа. Акташева и Писков, които никак не са лесни, са очаровани от лекотата и страхотната непринуденост в излъчването на момичето и го викат за централната роля в „Понеделник сутрин“.
Началото на кариерата на Пепа е многообещаващо, но както казва Богомил Райнов, денят не си личи по заранта. Всички са убедени, че рускинята Акташева и завършилият ВГИК в Москва Христо Писков този път няма да имат проблеми, след като секретарят по идеология в ЦК на БКП Митко Григоров стопира партизанския им епос „Смърт няма“, награден и официално селектиран за международния кинофестивал в съветската столица.
В „Понеделник сутрин“ Пепа Николова прави незабравима роля като Тони – ефектна госпожица, обвинена в „леко поведение“ и изселена от Русе. Тя трябва да бъде превъзпитана в бригада за ударен комунистически труд, но бързо прави мъжете разногледи.
Произвеждат „Понеделник сутрин“ за два месеца през 1965 г. Художественият съвет на Киноцентъра го посреща с овации – Валери Петров, Рангел Вълчанов, Радой Ралин, Христо Ганев са във възторг от модерните ракурси, от смелото дефиниране на реалността. Но присъдата „отгоре“ не закъснява: „Вреден за социалистическата действителност и култура”.
Във висшите етажи на властта се занимават със заличаването на следите от лагерите и въобще не им е до кино. Валери Петров се опитва да обясни на Тодор Живков, че „Понеделник сутрин“ е спрян несправедливо и че би могъл достойно да представя България по света, но Тато му отговаря уклончиво: „Не знам, не знам... Питай Венелин Коцев“. Мълвата за филма, който няма общо с болшевишката патетика, бързо обикаля съсловието. Идват покани от фестивалите в Кан и Венеция. И понеже в България няма и помен от каквато и да е нова вълна или неореализъм, които в разгара на 60-те заливат кинематографиите на Чехословакия, Унгария, тукашните критици плахо цитират „Понеделник сутрин“ като пример за бунтарска актуалност.
По-късно Стоянка Мутафова ще сравни Пепа с Джулиета Мазина, въпреки, че подобен паралел съвсем не е точен – вярно е, че съпругата на Федерико Фелини на екрана е наперена, витална и еманципирана, но в живота е манипулирана от великия режисьор, един от най-големите женкари и бохеми на Рим. А може би търсенето на прилики с Джулиета Мазина е и заради факта, че Пепа отлично се справя с италианския език.
Когато се запознава с мастит дизайнер от Милано, той ѝ предлага работа като модел, но
тя отказва. Вече се интересува само от актьорството. И е крайно разочарована от ембаргото върху „Понеделник сутрин“, защото влага цялата си душа в образа на Тони. Филмът дочаква премиера 22 години по-късно – в навечерието на 10 ноември, а Пепа прибира своята награда за актриса №1. През 1989 г. „Понеделник сутрин“ участва в кинофорумите в Стокхолм и Берлин, през 1990-а получава аплодисменти в Лос Анджелис на Международния фестивал на забранените продукции от комунистическите режими в Централна и Източна Европа. В Ротердам влиза в топ 10 от 160 прожектирани ленти.
На една от малкото закрити служебни прожекции Блага Димитрова е омаяна от превъплъщението на Пепа Николова. И създава за нея специален персонаж – непокорната, женствена и безразсъдна алпинистка Дара от „Лавина“. Но сценарият по една от най-големите трагедии в родния алпинизъм е „отложен“ – Блага Димитрова го превръща в роман, а докато му дойде времето в киното, Пепа вече е в различна възрастова група.
Съдбата я компенсира с любов, макар безперспективна и обречена – със 17 години по-възрастния знаменит съветски кинаджия и театрал Ролан Биков, с когото са заедно пред камерите на руско-българската романтична драма „Бягаща по вълните“. Двамата много си приличат – той е винаги революционно настроен, доколкото това е възможно в СССР. Не след дълго ще изиграе Пушкин като никой друг, а министърката на културата Екатерина Фурцева ще го нарече „урод“.
Ролан Биков, дребен и обаятелен, е некоронованият крал на забранените филми – също като Пепа, за която Ирина Акташева и Христо Писков кроят светло бъдеще в киното, но нито един от проектите им не успява да пробие тъмата на соца. Ролан Биков твърди, че много иска да се ожени за Пепа Николова, но се разделят – той няма как да зареже Русия, а тя няма никакво намерение да напусне България.
„Не ни беше писано да сме заедно”, казва тя години по-късно.
През 1968-а Атанас Киряков, асистент-режисьор в „На всеки километър“, препоръчва Пепа на шефа си Неделчо Чернев, който търси актриса за циганката Джалма. Киряков и Пепа се познават от 60-те в Харманли – една вечер попадат заедно в ареста, тъй като неистово танцуват туист в местната кръчма.
Милицията ги арестува и ги държи зад решетките цяло денонощие, за да им дойде акълът. Неделчо Чернев първо не ще и да чуе за Пепа, но после вижда, че тя буквално се слива с Джалма – изключително живописна е като влюбената циганка, жертваща себе си заради бате Серго на Стефан Данаилов. Толкова е добра, че Неделчо Чернев се опитва да промени сценария и Джалма да остане жива и в следващ епизод, но не се получава.
Покрай шарената парцалива рокля на Джалма и доброто й превъплъщение много хора мислят Пепа за циганка. Семейството й в Харманли не може да се отърве от набезите на местните
роми, които постоянно я канят по сватби. Тя рядко има време за подобни веселби, но е в чудесни отношения с мургавите сънародници. И през смях отсича: „Много бих искала да съм ромка, ама не съм”.
Пак през 1968 г. я назначават в храма на Мелпомена в Хасково където я „правят“ професионалист по така наречения член 9 – без завършен ВИТИЗ, но с доказана практика. Пепа дори не е кандидатствала в Академията – Ирина Акташева и Христо Писков я разубеждават с думите: „В никакъв случай! Толкова си добра, там само ще те развалят“. И Пепа доказва на екрана, че голямото кино не се нуждае от тапия – в „Оцеола”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Трета след слънцето”, „Най-добрият човек, когото познавам“, „Самодивско хоро”, „Войната на таралежите”, „Юмруци в пръстта“, „Вампири, таласъми” „Трите смъртни гряха",
„Дунав мост”... Тя е царицата на първия дубъл – след него губи интерес, струва й се, че повторението убива актьорския майсторлък. Никога не се оплаква от режисьорите – дори когато откровено я тормозят най-вече заради липсата на диплома.
Макар и без ценз, като по чудо я приемат в Сатирата – бастиона на титаните в комедията и в интригите. Първата й роля там е Кралица в „Рицарят на печалния образ“ от Стефан Цанев по романа „Дон Кихот”. Следват Машенка от „И най-мъдрият си е малко прост” на Островски, Музикантката в „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта” от Дарио Фо, Сийка в „Кукер кабаре” на Любомир Пеевски, Фьокла в „Женитба” на Гогол, Серафима Илинична в „Самоубиецът” от Николай Ердман, Гина в „Новото пристанище” на Ст. Л. Костов...
Между репетициите и спектаклите се сближава с Климент Денчев. Той тъкмо се е разделил с Невена Коканова, която потъва в скръб след смъртта на мъжа си Любомир Шарланджиев и отблъсква Климбо, с когото имат дълбока и сложна любовна история.
Пепа и Климент Денчев са от една кръвна група. Не се взимат на сериозно – „Славата е миг, после непрестанно копане и сеене“, казва тя. Странят от партийната клика в Сатирата, осмиват всичко некадърно и нахално, не цепят басма никому. Цивилните драматурзи, както наричат ченгетата в театрите, често донасят за вербалните им изцепки срещу властта. Климбо обаче емигрира в Канада, а Пепа отказва да го последва.
И тогава в живота й нахлува Йосиф Сърчаджиев, с когото вече са играли заедно във филма „Бялата одисея“, но са се разминали. И двамата са адски щури и радикални. Той обаче е женен за по-възрастната с десетина години сценаристка Райна Томова, която се е развела заради него с режисьора Вихроний Чачановски, баща на сина й Пролетсин. Пепа и Йоско първо крият необузданите чувства един към друг, но после започват смело да ги манифестират. А когато тя забременява, той напуска Райна Томова, но не отваря и дума за развод. Йоско остава с Пепа и с дъщеря им Александра само година и с подвита опашка се прибира в семейното огнище, тъй като отчаяната Райна Томова го заплашва със самоубийство.
Случва се нещо изключително шокиращо – манипулиран от съпругата си, той завежда дело за отнемане на родителски права, твърдейки, че Александра не е негово дете. ДНК тестът доказва точно обратното, а Пепа притежава писма, в които Йоско се кълне във вечна любов.
Половината сатира свидетелства в нейна полза – Стоянка Мутафова, Мария Статулова, Невена Коканова, Георги Парцалев категорично застават зад унизената Пепа Николова. Скандалът е огромен, по „Раковска“ всички обсъждат съдебното дело между бившите партньори.
Йосиф Сърчаджиев толкова се озлобява, че нарича доскорошната си муза „отвратителна жена“, а по-късно в интервю я нарича „Пепа Калтака“ и прави отвратителни намеци, че не бил сигурен дали Александра е от него, понеже майката имала фриволно поведение. Повече не си проговарят. Когато Йоско получава инсулта, Пепа Николова се въздържа от коментари, но Александра, тогава вече на 21, всеки ден звъни на лекуващата лекарка, за да пита за родителя си. дълги години между бащата и дъщерята се случва най-лошото – те са си безразлични. Наскоро започна да се чува, че когато се срещнат случайно в Сатирата, си говорят като близки хора, но нито един от двамата не го е потвърдил или отхвърлил. Самият Сърчаждиев се измъква от конкретиката с йезуитски приказки от сорта на: „По-добре да не бях срещал Пепа Николова, разбих сърцето й“.
След мимолетна забежка със Славчо Пеев, Пепа остава без мъж, обяснявайки, че най-верният и
любовник е публиката.„Хич не ми трябват – ни съпруг искам, ни любовник”, отсича тя и спазва обещанието си.
Когато в първите години на демокрацията я пенсионират от Сатирата, се впуска в медиите – прави тричасовото авторско предаване „Времето е ваше“ в ефира на дупнишкото радио „Астра +“, по телевизия „Евроком“ печели рейтинг с „По пижама“, „Часът на Пепа Николова“ и „60 минути“. Пътува по халтури из цялата страна със Стояна и Калоянчев срещу символични хонорари. Кани се да пише мемоари – едно към едно, без маска и без грим, както винаги е съществувала и действала. Но не е достатъчно суетна.
„Времето ни е безкрайно сбъркано. Целокупният български народ се мъчи да оцелява, но аз не желая да оцелявам, а да живея. От мълчание се докарахме до сегашния свят“, споделя Пепа. Хвърля се да работи за синята идея, която скоро се оказва също толкова комерсиална и порочна, колкото е и червената. И понеже не си поплюва в изричането на истината, е крайно неудобна – езикът й е лют, особено към ласкателите и лакеите, с каквито е пълно наоколо.
Изпада в тих ужас, когато окончателно става ясно, че Александра няма да отстъпи и ще продължи традицията, посвещавайки се на сцената. Болезненият порив на Пепа към справедливост я мотивира да настоява за различна професия – вижда в мечтите си Александра като адвокат и защитник на неоправданите.
Затова си прави оглушки, когато Руси Чанев, пред когото Александра рецитира подготвеното за ВИТИЗ стихотворение, хвали момичето, че е много талантливо. Пепа успява да види детето си на сцената – на първия ред е за премиерата на „Ножица трепач“ във Военния театър. Тогава вече са й открили злокачествения меланом на хипофизата. Тя обаче изобщо не вярва, че ще умре. Оптимист е, откакто се разминава със смъртта при инцидента с пикапа, управляван от Петър Слабаков, докато снимат „Покрив“ – спирачките отказват и се преобръщат три пъти, преди да се сринат в 15-метрово дере. Пепа е убедена, че черен гологан като нея не се затрива. И забранява на Стоянка Мутафова и Искра Радева, другата й най-близка приятелка да информират Александра за истинското й състояние.
Когато назначават Сашка в армейската трупа, Пепа вече е в безсъзнание. На поклонението в Сатирата Крикор Азарян казва за нея: „Не беше просто актриса, а неопитомено същество“.
Последният филм, в който Пепа Николова снима, е „Валсове и танга от село Бела вода” на Иван Владимиров – играе готвачка. Много е щастлива, защото между актьорите на терен е и Александра.
Любовната драма излиза година след смъртта на Пепа Николова и печели голямата награда на фестивала за късометражни ленти в Монпелие.
Източник: Уикенд
