Свободата на словото и изразяването, като всяко друго човешко право, трябва първо
Все още инцидентът с колегата Димитър Стоянов, който извади пищов при улична свада в понеделник в „Хаджи Димитър“, е пълен с бели петна, спекулации и условни тълкувания. Едно обаче ще ви кажа със сигурност – журналистът не би трябвало да носи пистолет. Независимо дали е Димитър Стоянов, Петър Волгин, Анна Политковска, или Тъкър Карлсън.
Нашето оръжие и щит е микрофонът – той ни пази от реваншизъм и цензура, от засегнатото его на долнопробните мутри и от накърнените бизнесинтереси на олигарсите. Той ни позволява да зададем неудобните въпроси, които обществените фигури дължат на гражданите, но които обикновеният човек няма нито ресурса, нито смелостта да зададе.
Спомням си, че преди почти десетилетие тогавашният обикновен ексцентрик, мошеник и кредитен милиардер Доналд Тръмп коментира кървавото нападение над редакцията на „Шарли Ебдо" в Париж така: „Ами журналистите да са носили оръжие. Тогава са щели да се защитят срещу терористите“. В примитивното му изказване можем да видим тоталното неразбиране на същността на нашата професия, което споделят и стотици хиляди родни ганьовци, таксиджии и касиери от хипермаркета. За съжаление не разбират и много колеги като Димитър Стоянов.
Професорът по журналистика в Колумбийския университет Джоел Саймън винаги започва лекциите си със съвета към студентите първокурсници никога да не се изкушават да притежават лично оръжие. „Наличието му директно ликвидира статута ви на обективен наблюдател в даден конфликт и ви превръща в участник в него“, е простичкият аргумент на теоретика. Да, репортерите рискуват живота и свободата си. Но тяхната защита е публичността, общественото мнение, публичният натиск срещу корумпираните институции. А не едно желязо с няколко патрона в него.
Напоследък в страната зачестиха престъпленията със законно притежавано оръжие, като особен обществен резонанс получи случаят, в който бивш полицай застреля свой съсед, с когото от години са в конфликт – известния психолог Иван Владимиров – Нав. Самата жертва в телевизионно интервю месец по-рано изразява опасения, че нормативната уредба в страната ни предполага фатален край при конфликти, в които има въоръжен участник.
И какво направихме ние, журналистите, за да разплетем този въпрос от голямо обществено значение? Запасахме пищови като Митко.
Разбирам колегата напълно, той работи под огромно напрежение, получава заплахи и се притеснява за себе си и близките си. Това обаче не му пречеше да излезе и да каже: „Съжалявам. Изнервен съм, тежко ми е, преиграх в тази ситуация“. И всичко щеше да е наред. Щяхме да го разберем. А на него щеше да му е обеца на ухото и следващия път да разрешава проблемите си с оръжията, които ни е дала професията. Те са достатъчно мощни. Много повече и от най-скорострелния пищов.
Източник: Уикенд, crimesbg.com
