Актьорът Любен Чаталов си е направо култов, също като някои от лентите с негово участие – „Адаптация“, „Лавина“, „Голямото нощно къпане“, „Опасен чар“, „Нощем по покривите“… В зората на демокрацията той се оттегли от седмото изкуство, за да се захване със собствен бизнес, но след това отново се завърна към основната си професия, която продължи да практикува до края на 2024 г., когато нелеп инцидент го извади временно от строя.
В началото на века той живееше в морската столица Варна с местната художничка и бижутерка Евелина Пенева. През последните няколко години се е приютил в с. Мирково, където дели покрив с актуалната дама на сърцето му – Камелия Кондова.
- Г-н Чаталов, на 24 февруари станахте на 75 години. Как отбелязахте юбилея?
- Както се отбелязва 75-и рожден ден. Досега никога не съм имал такъв, а тези, които са минали тази възраст, не са ми разказвали как са го празнували (смее се). На 24 февруари бях в Дома на киното, където беше показан филмът с мое участие „Живот до поискване“, заснет през 1987 г. С режисьора му Коста Биков сме състуденти от ВИТИЗ. На прожекцията присъстваха много мои близки хора. Единственото ми условие беше входът за събитието да е свободен, да не са необходими билети за влизане в салона. В Дома на киното се разхождах с бастун напред-назад и като цяло се чувствах много добре.
- Празнувахте ли и в с. Мирково, където живеете?
- Да, на 26 февруари рожден ден има жената до мен – Камелия и се събрахме вкъщи най-доблестните и верни приятели. Пихме по едно за нейно и мое здраве. Просто, тихо и спокойно отбелязахме рождените си дни. В такива моменти най-много ми липсват онези мои другари, които вече не са сред нас. Един от тях е Иван Иванов. Какво да се прави, живот… За съжаление редиците ни оредяват. Броим се на пръсти вече.
- Очаквахте ли някаква държавна награда или поздравителен адрес от управляващите за 75-ия ви рожден ден?
- Не, нищо не съм очаквал и не очаквам и за в бъдеще. Не съм нито първият, нито последният, който навършва 75 години. Най-голямата ми награда е да се видя с приятелите си и да прекараме някакво време заедно. Какво повече да иска човек?
- Не се ли надявате да получите персонална пенсия?
- Хайде да не коментираме тази тема. Да ви кажа честно, дори не знам, че раздават персонални пенсии. Имам си с какво и с кого да живея. Разполагам с подкрепата на жената до мен, на децата и роднини.
- Правейки си равносметка, съжалявате ли за нещо?
- Не, не съжалявам за нищо. Живял съм така, както съм искал и както се е получило. Всичко о станало, както съм си го представял. Човек, когато тръгне много да иска, нещата не се получават. Трябва просто да се живее животът, а това което е писано, се случва и е добре да се приема. Единственото, за което евентуално мога да съжалявам е, че не съм се родил в следващ век.
- Никога ли не роптаете за случващото се в живота ви?
- Не. Такъв съм си. На кого да се сърдя? Никога не съм се мръщил, ако например за дадена роля са предпочели не мен, а друг актьор. Казвал съм си, че явно има причина да изберат колегата и че няма смисъл да се тормозя. Спокойно и с усмивка съм приемал случващото се в работата ми, както и в живота.
- Лесно ли се сприятелявате?
- Срещам се с някого, казваме си няколко думи и се разбираме. Ако човекът е много различен от мен, може да си останем просто познати. Приятелството е химия. С доста хора съм близък от години. Има и такива, с които не съм се срещал отдавна, но знам, че ги има и е въпрос на време да се чуем или видим. И те, милите, са заети. Няма как ежедневно да сме заедно.
- Кога Ви е било най-трудно като актьор?
- Ако някой си мисли, че актьорската работа е лесна, жестоко се лъже. Животът на актьора не е цветя и рози. На децата, които подготвям да кандидатстват в НАТФИЗ, им казвам да се откажат, докато е време, защото професията ще им донесе повече разочарования, отколкото радости. Трябва да стискат зъби, за да успеят да стигнат донякъде.
- Коя актьорска роля ви е измъчила най-много?
- Имам 200 роли и за всяка една от тях съм се притеснявал. То и няма как да е по друг начин. Срещал съм трудности и много съм ги мислил. Но щом съм се съгласил, съм длъжен да направя ролята. Редовно съм влизал в спорове с режисьора. Ако ми докаже, че е прав, правя нещата по неговия начин. Ако ли аз го убедя в правотата си, той се съгласява. Всичко е в името на добрия резултат
- Доволен ли сте, че трите ви деца не решиха да стават актьори?
- Такъв е бил изборът им. Не съм им се бъркал. Ако бяха решили да стават артисти, щях да си кажа мнението, но решението щеше да си бъде тяхно. Щом човек иска да е актьор и му е интересно да се мъчи, нека го направи. Във всяка професия има трудности и неща, които измъчват физически и психически. Но и човек да лежи по гръб продължително време също не е никак леко.
- Имате ли професионални ангажименти на 75?
- За 75-годишен дядко като мен няма роли. В момента не съм и в състояние да работя. В края на миналата година паднах от терасата в с. Мирково. Пребих се и все още се възстановявам. Налага се още малко да походя с бастун. Жената до мен – Камелия, не остава без ангажименти. И в момента редактира на компютъра. Гледам много да не й, преча, за да не си изям боя (смее се).
- Как паднахте от терасата?
- Една вечер реших да изляза навън. Забравих обаче да запаля лампата, която осветява цялата тераса. Направих крачка напред и паднах от 2,5 – 3 метра. Оказа се после, че имам 6 счупени ребра отляво и от дясно – Камелия ги преброи. Боли, не боли, удържахме положението. Първите 16 дни бяха направо страшни, пиех обезболяващи за страданието си. Бяха необходими около 3 месеца, за да св пооправя.
- Приеха ли ви в болница?
- Не. Спукани ребра не се оперират, а се обездвижват и се чака да зараснат. Имам 5-6 много близки приятели лекари. Всеки ден се чувахме по телефона, като ми даваха напътствия какво и как да правя, без да е необходимо да идват до Мирково. И те смятат, че ако бях влязъл в болница, щеше да е по-зле за мен.
- Колко време ще продължите да ходите с бастун?
- Не знам. Използвам бастуна само когато съм в София. С него се чувствам по-уверен на улицата. Държа си го в ръката за някакъв вид сигурност. Мога да ходя и без него – в Мирково не ми влиза в употреба. Оказах се много издръжлив и успях да изненадам дори лекарите. Първоначално те ми казаха, че поне половин година ще се възстановявам, а аз успях за около 3 месеца да се оправя.
- През годините имали ли сте и други травми?
- Да, когато с Иван Иванов бяхме млади, един наркоман в София каза: „Мамка ви, артисти! Извади нож и започна да го размахва. Успя да наръга и мен, и Иван. Имахме късмет, че оцеляхме и двамата. Викаха ме 10 пъти да ходя в милицията като свидетел, но не отидох. Накрая дойдоха и ме взеха да свидетелствам. Дълга история... И до днес си нося белега от ножа в гърдите. Важното е, че са разминахме с най-лошото. В казармата пък съм си чупил ръка.
- Здравето Ви как е, като изключим счупените ребра?
- Нямам здравословни проблеми. Но дори и да имам някакви, съм забравил за тях покрай болката, която изпитвах заради спуканите ребра. Паднах от терасата един ден преди да отида в София, за да ми оперират пердето на дясното око. Отложихме хирургичната интервенция за началото на април.
- Често ли ходите в София, или предпочитате да си стоите на село?
- Какво да правим с Камелия в София? Това град ли е? Роден съм в столицата и там съм израснал, но не е моето място. Повечето хора в София са перманентно намръщени и гледат накриво. Дори шофьорите вместо да намалят, когато ва шосето има локва, дават газ, за да напръскат пешеходците на тротоара. Не, нямам работа в този ад. При необходимост ходим, но не се застояваме много. Това не е онзи град, в който израснах.
- Камелия е 19 години по-млада от Вас..
- Можеше да е и 25 години по-млада. Какво от това? Възрастовата разлика няма никакво значение, когато двама души се обичат и си живеят добре.
- Преди време заявихте, че ще сключите брак с Камелия, но почина Ваш роднина и това осуепи намерението Ви. Да не сте се отказали от сватбата?
- А, не. Ще има сватба, не сме се отказали. Сега обаче не ми се говори за това.
- За Какво Ви прави най-често забележки Камелия?
- Тя не ми прави забележки, а направо ме бие (смее се). Умна жена е и знае, че човек на моята възраст не може да се поправи. На 75. няма как да се промениш. С.
С Камелия се разбираме дори и без думи. Само един поглед е достатъчен, за да знаем какво иска да каже всеки един от нас на другия. Живеем си добре, спокойно и нежно. Идват ни приятели на гости, а си имаме и куче.
- Каква храна обичате да си хапвате?
- Когато преди години реших да се установя за постоянно на село, си направих малка кухничка, защото не мислех да живея с друг човек. Да, ама не! Появи се Камичето, както галено я наричам, и се оказа, че не можем да се разминем, ако кулинарстваме двамата. Настоявах да й помагам за приготвянето на храната, а тя ми казваше: „Ще си ми в помощ като излезеш от кухнята“. Оттогава, каквото и да ми приготви за ядене, го ям с удоволствие. Камелия преди години е работила като главен готвач в най-скъпия ресторант в София. Било й писнало от литературата, та решила да смени професията си за известен период от време. Наистина е страхотен кулинар!
- Пиете ли алкохол?
- Как да не пия?! Във Фирково, както се шегуваме с името на селото, ако не обърнеш по чашка на обед и вечер, ще те изхвърлят отвъд табелата.
- Шофирате ли?
- В момента не. Не мога. След като си направя операцията за махане на пердето на окото и щом ребрата ми се възстановят, ще започна пак да си карам копата.
- Бихте ли подстригали дългата си коса?
- Миналото лято бях нула номер. Все ми е тая как изглеждам. Заради роля определено ще се подстрижа, ако се налага. Каквото кажат, това ще бъде.
- Къде са сега децата ви? С какво се занимават?
- Ако взема да разказвам надълго и широко, ще говоря с часове и ще запълня 10 страници от вестника. Моите деца са в чужбина, а тези на Камелия държат Дома на киното. Чуваме с редовно по телефона и се виждаме при възможност.
- Най-трудният ви момент в личен план?
- Много са. Родителите ми са покойници, а си отидоха и много близки приятели. Ако тръгна да изреждам, ще се получи една твърде кахърна история.
- Как се виждате на 80 години?
- А, изобщо не знам. Нека първо да доживея до 80. Не се знае, знае ли се. Може да изкарам още година-две, а може и повече. Човек не е Господ, та да разполага.
Източник: Уикенд
